Младата поетеса Мелек Сали от Хасково вече е почти готова с втората си стихосбирка “Metanoia” – “промяна на мисълта”, която ще е на английски език.
Второкурсничката в Медицинския университет в Пловдив в специалност “Магистър-фармация” е написала 163 стихотворения, които са одобрени от английското издателство “Penguin Random House”. То е с широка дистрибуция и има глобална мрежа за разпространение, което предполага, че книгата може да достигне до много повече читатели по целия свят.
“Metanoia” улавя процеса на дълбока вътрешна промяна и психологическо преобръщане, които стоят в основата на стиховете, казва авторката.
…И едва сега започвам да разбирам,
че с времето не любовта, а сърцата ни се износват —
разнищват се по ръбовете, пълнят се със съмнение,
уморени от даване, уморени от болка,
уморени да се прегъват, докато накрая се пречупят.
Как поправяме нещо, което спира да бъде собственото си лекарство,
нещо крехко, в което вече не сме сигурни,
че имаме силата да издържим?
Как отново да научим един друг да обичаме?
„Lost in Translation“ („Изгубен в превода“)
Още от малка мечтаех да споделя изкуството си. Писането винаги е било предаване на емоция и начин да се свържеш с вътрешния свят на друг човек – да разбереш неговите възгледи и идеология, неговите препятствия и справянето им с тях, разказва Сали.
Като млад автор тя се стреми да се развива повече и така преди около година започва да пиша и на английски език с една основна цел – да напише нещо, което да се докосне до хората отново на емоционално ниво. Но този път да даде по-ясна представа за социалните премеждия, които всеки човек изживява и много често се чувства сам в тях.
Освен това, исках да бъде и мотивация за повече писатели да не се отказват от това да творят, защото с много труд, усилия и най-вече любов към това, което човек прави, дори невъзможното може да се постигне, убедена е хасковлийката.
Haskovo.info припомня, че преди 2 години Мелек Сали издаде првата си книга – „По гънки и остри ръбове“. Макар и малкото години, които са изминали, исках да изразя промяната в светогледа на един човек и идентифицирането на личността. И в същото време – просто човешките чувства, защото поезията в модернизма е най-вече това – израз на онова, което изпитваме в даден момент“, признава тя.
Посланията в поезията ми са дълбоки, екзистенциални и силно фокусирани върху цената на борбата за автентичност, човешкото състояние, психическото изтощение и търсенето на смисъл във всичко, което бива причина да продължим да живеем, а не само да съществуваме, завършва поетесата, на която й предстои пътуване до английската столица Лондон за доуточняване на последните детайли по “Metanoia”.
Lost in Translation
Once you asked me
how much love I still have to possess
to live in this mad world and not see everything in grey—
a question whispered like a quiet confess,
as if even asking meant you were slipping away.
When most of it I had already used and thrown away,
given to places where it couldn’t stay,
spent on people who loved only halfway.
I never understood what you meant,
because I always thought love doesn’t really end—
just softens, shifts, tries to mend,
even when our hearts forget how to pretend.
Suddenly, now all emotions seem to blend,
colours fading into one same shade,
and I feel paralysed and I can’t even reach
the things that keep me sane, the ones I once made
my refuge, now out of my aid.
And now slowly I start to understand
that over time it’s not love but our hearts that get worn out—
they fray at the edges, filling with doubt,
tired from giving, tired from ache,
tired of bending until we finally break.
How do we fix something that stops providing its own cure,
something fragile we’re no longer sure
we have the strength to endure?
How do we teach each other to love again?
To mourn
To lose somebody is the end of air,
The final, agonizing silence of despair.
I reach for sweet untruths to keep the world away:
I am starving for lies today, utterly bare.
I just need someone to tell me it’s okay,
To halt this endless, crushing, forward strain,
To beg for time to stop in delay,
To find a hidden exit, to just easily run away.
But running fails, and the inner storm persists,
I am so sick of this chaos that forever resists.
My spirit fractures, my mind is spinning, thin,
A hollow shell where the deep consumption begins.
My need for oblivion makes my temper quick and harsh,
I am turning ravenous in this desolate marsh.
This is the ritual, the bitter, sacred price:
Because I eat my grief at night—the ice, the vice.
I swallow every splinter, every failure, every cry,
A dark, necessary feast beneath a lonely sky.
I hoard the heavy sorrow, the wreckage I must keep,
So I can still have the strength to live in light while others sleep.
Though death is what I carry, survival is my vow,
I feed on what destroys me, to face the morning now.
