Мелек Сали спечели Националния литературен конкурс „Млад разказвач“ във възрастовата група 18 – 25 г. със своя разказ „Вечният Бургас“.
Хасковлийката заслужи стипендия, каквато получи само още един от наградените – победителят във възрастовата група 26 – 35 г. – Ваня Качакова от Бургас с разказа си „Лепило за души“.
Националният литературен конкурс „Млад разказвач“ е учреден през 2017 г. в памет на писателя Атанас Радойнов от Община Бургас, Сдружение „Бургаска писателска общност“ и семейството на Радойнови. Той е посветен на любовна проза (темата е любовта между хората) и е отворен за млади автори.
За десетото издание през 2026 г. журито беше с председател проф. д-р Диана Радойнова (дъщеря на Атанас Радойнов) и членове – писателите Динко Динков и Слави Томов.
Награждаването се състоя тази вечер в Дома на писателя в Бургас, а Мелек получи наградата си лично от проф. Радойнова.
Haskovo.info припомня, че Мелек Сали вече има една стихосбирка – „По гънки и остри ръбове“, като се очаква да излезе и втората й поетична книга на английски език “Metanoia”.
Награденият разказ „Вечният Бургас“
Беше почти началото на септември, съдейки по дължината на вълните, проблясващи лежерно под гамата на вече появяващите се сутрешни слънчеви лъчи. Прозорецът ми, леко открехнат, стенеше при всеки сблъсък с пулса на новодошлата утрин, която за първи път от известно време насам посрещах сам-самичък. А самотата на къщата беше почти толкова голяма, колкото празнотата, отвлякла душата ми след поредната раздяла. Една от десетките любови на живота ми ме бе напуснала. Нямаше го разочарованието, нито гневът, че си е тръгнала. В мен тръпнеше единствено унизителното осъзнаване, че тишината в стаята не е нейно отсъствие, а моето собствено присъствие, с което вече не знаех как да общувам. Бях се превърнал в човек, който колекционираше начало след начало, само за да избегне срещата със себе си в края.
Беше едва седем, но музеят на изгубените мечти ме чакаше. Така го наричаше дядо – работата, преминала от поколение на поколение и останала в ръцете на най-безлюдния човек на тази плодородна земя. „Музеят“ всъщност беше старата пристройка под скалите, където морето често нахлуваше при буря, оставяйки след себе си наноси от тиня и чужди съдби. Дядо казваше, че нищо на този свят не се губи окончателно – то просто сменя притежателя си или чака да бъде класифицирано тук. По рафтовете съхнеха предмети, които хората бяха изхвърлили, мислейки, че така ще се излекуват: годежни пръстени, които не бяха дочакали „да“, недовършени ръкописи, ключове от домове, които вече не съществуват. Всички тези хора се спираха в Музея на вечния Бургас, за да се запази недооцененото, вместо да го изхвърлят те самите.
Най-странното в цялото ми съществуване беше, че притежавах цял музей от несбъднати мечти, а моите собствени бяха скрити от него – на места у дома, до които Бургас не можеше да се докосне. Ако оставех моята болка на рафта под скалите, тя щеше да стане просто поредният инвентарен номер.
В музея мечтите умират кротко, поръсени със сол. Аз не бях готов да погреба своята. Исках я жива, дори и да ме разкъсваше вечер в кухнята. Музеят беше за излекуваните; моят дом беше за тези, които още кървят.
Тази сутрин обаче усещам още с влизането си, че нещо е различно. Тази сутрин разбрах, че тишината има нов вкус. Музеят не беше празен само в душата ми – той беше физически изтръгнат. Липсата на предметите беше толкова отчетлива, че въздухът стоеше по-лек, сякаш самото пространство беше олекнало от липсата на толкова много чужда тъга. Докато отварях и търсех всичко невъзможно в шкафовете, не видях най-ценното, стоящо пред очите ми. Малкото тефтерче на дядо ми, което той бе изгубил преди няколко десетилетия, стоеше непокътнато отгоре на малкото бюро в края на стаята. И докато съобщавах за извършената кражба на полицията, започнах да го разгръщам, отчаяно, смирено, но с онзи подкосен страх, който изпитваш, когато отваряш писмо от мъртвец. Гласът на дежурния полицай в слушалката звучеше като далечно ехо, някакъв шум от друг свят, в който вещите имат цена, а не стойност. Той ме питаше за серийни номера и липси, а аз гледах първата страница на тефтерчето, където с разкривения почерк на дядо бе написано само едно изречение:
„Момчето ми, човек не събира любови, за да запълва празнотата, а за да я скрие. Но морето не търпи скрити неща. Един ден то прибира всичко, за да те остави гол пред самия себе си – и едва тогава ще разбереш, че ти си единственият експонат, който си заслужава да бъде спасен.“
Нещо изпада от пожълтялата кожа на тефтерчето. Сведох глава към ключа в ръцете си. Всичко тези изгубени мечти, безлични хора с помътнели надежди, които бях обещал да опазя, въпреки този непокорен и грозен свят. Трябваше да избавя не само тях, а и себе си от тяхната тежест. Дължах им го.
Затова и побегнах към всички възможни посоки. Минах къща по къща, човек по човек. До края на града и обратно. Обратно и до края на града. Не броях време, не слушах разгневените хора, които притеснявах по ранни утрини и късни нощи. За някои бях просто “луд”, за други се превърнах във все още ехтящ в ушите ми смях. Но нищо от това нямаше значение.
Изкачих се по стръмните стъпала към улица „Морска“, когато я видях за може би вече трети път. Бащината ми къща стоеше там като последен страж на един изчезващ свят. Нямаше кой да ме посрещне вече там – нямаше ги хората, при които някога можех да се върна. Но защо тогава тази пустота ме привличаше така силно, сякаш почти можех да я вдишам?
После, почти без да осъзнавам, краката ми ме понесоха към другия край на града – към малката къща със сините капаци на прозорците. Къщата на първата ми любов. Онази, която ме научи как да събирам начала. Спрях пред оградата, задъхан. Сякаш бях тук само преди час. Усещах още вкуса на евтиното вино, което пиехме на прага, виждах в съзнанието си как тя оправя косата си… Но когато погледнах през прозореца, видях само голи стени. Нямаше ги дори следите от рамките на картините. Сякаш никой никога не бе живял тук. Сякаш дори болката ми беше била под наем.
— Пак ли си ти, момче? — чух пресипнал глас от съседния двор.
Старият бай Петър, който прекарваше дните си в кърпене на мрежи, ме гледаше с нещо средно между съжаление и присмех.
— Някой е обрал града, чичо Петре! — извиках аз, подпирайки се на оградата. – Взели са ми всичко от музея! Всичко!
Старецът остави совалката и ме погледна право в очите.
— Всичко твое ли? – подсмихна се той, докато аз го гледах с ярост и капка недоумение. – Никой нищо не е взимал. Огледай се. Това е Бургас. По истински от каквото и да си изгубил. Всички виждат морето, синко, ти виждаш само удавниците в него. Всички виждат любовта, ти виждаш само раздялата, която я чака на ъгъла. Градът си е тук, момче. Само ти не си.
Усетих бавното смразяване на цялото ми тялото от думите му. Нищо не знаеше този старец, нищичко! Не знаеше болката на тези хора, която сега аз бях откраднал, не знаеше съдбата, към която можеха и някой ден да се завърнат. Може би и те живееха на ръба, в ъгъла, на крайчеца на нещата точно като…
Обърнах се рязко, без да давам отговор. Трябваше да вляза в Музея. Трябваше да се докосна до това истинско, което той смяташе, че не познавам. Аха! Дори и да е чужда болка, дори и да е минало, аз притежавам силата да се докосна до тях.
Когато стигнах, пристройката изглеждаше различна, сякаш се беше свила под натиска на скалите.
Вратата, която един-единствен път не бях заключил – защото нямаше какво да се открадне повече от едно гробище – сега беше здраво залостена.
Дърпах дръжката до побеляване на кокалчетата на ръцете ми. Ритах дървото. Полицията, на която бях звъннал преди вечности, така и не се беше появила. Бях сам срещу собствения си затвор. В изблик на ярост грабнах един камък от брега и го стоварих върху прозореца. Стъклото се пръсна със звук на хиляди малки писъци.
Скочих вътре, без да ме е грижа за порязаното, нараненото. Тефтерчето стоеше на същото място, където го бях оставил. Във вярата, че трябва да има оставена все някаква следа, започнах да го разгръщам отново. Но още преди да го отворя, от тефтерчето изпадна същият този ключ, който смятах, че бях носел със себе си всички тези дни. Беше нереално. Като сън. Като фантазия. Мечта.
Взех ключа и се насочих към вратата на Музея. Завъртях го и… Тя се отвори с трясък, който отекна като пропадаща пропадаща под леда вълна, която най-после е намерила пролука към небето. Излязох навън, изумен и все още държащ малкото тефтерче във вече кървяща ръка. Рафтовете бяха празни, не защото някой ги беше ограбил. Бяха празни, защото всички тези предмети бяха илюзия – те бяха котвите, с които сам бях връзвал душата си за дъното на спомените. Те не бяха тежали от предмети, а от призраци, които бях материализирал със собствената си нужда да бъда скрит. Всичко, което бях чистил от прахта, подреждал със суеверна грижа и пазил през всички тези години, се оказа просто плътна проекция на една памет, която отказваше да пусне товара си. Бях влюбен в собствените си вериги.
Навън септемврийското слънце започна да си проправя път през мъглата. Вече не бях куратор на болката. Бях просто човек, който стоеше пред празен лист.
Защото Бургас никога не беше събирал просто вехтории. Той събираше души.
Млада поетеса с одобрение от английско издателство за новата си книга
прекрасна